Любомир Милетич

 

Проф. Любомир Георгиев Милетич
(1 януари 1863, Щип – 1 юни 1937, София)

 

 

 

Филолог, преподавател, общественик. Завършва класическа гимназия в Загреб и славянска филология в Прага (1885); защитава докторат по философия и славянска филология в Загреб (1888). Участва в основаването на Софийския университет (1888); професор; ръководител на катедра по славянска филология (1892-1934); декан на Историко-филологическия факултет (1903-1904); ректор на СУ (1900-1901, 1921-1922). Действителен член (1898), подпредседател (1911-1925) и председател (1928-1937) на БАН. Един от най-титулуваните български учени в чужбина – почетен доктор (honoris cauza) по славянска филология на Харковския университет; дописен член на Академиите в Русия (Санкт Петербург), Полша (Краков), Чехословакия (Прага), Югославия (Загреб); на етнографски дружества в Унгария (Будапеща) и Чехословакия (Прага); на Руския археологически институт в Цариград; почетен член на Института за Източна Европа в Италия (Рим). Изявява се като идеолог в пропагандната дейност на македонското освободително движение. Членува във ВМОК; съдейства на Задграничното представителство на ВМОРО; участва в благотворителни инициативи за подпомагане на бежанците от Македония; осъществява мисии в Западна Европа, където търси подкрепа от влиятелни лица и международни форуми за справедливо решаване на македонския въпрос. Участва в учредяването на МНИ – негов председател (1928-1937) и дългогодишен редактор на сп. „Македонски преглед“. Отпечатва огромен брой изследвания по езиковедски, етноложки и литературни проблеми; публикува политико-обществени статии; обнародва трудове за съдбата на българите в Македония и Тракия: “Гръцките жестокости в Македония през гръцко-българската война” (1913), “Историята на Гюмурджинската автономия” (1914), “Разорението на тракийските българи през 1913 година” (1918), “Македония в образи” (1919), поредицата “Материали за историята на македонското освободително движение” (1925-1928).

                                                                                      Тексът е подготвен от д-р Александър Гребенаров

Гьорче Петров

Вторник, 2007, Юли 3

Гьорче Петров

 

86 години от смъртта на Гьорче Петров

Д-р Александър Гребенаров

 

В момента тече нова полемика между медиите в София и Скопие относно делото и живота на македонски деец. Цитират се разнопосочни мнения на историци и журналисти за направени “разкрития”. Промъква се и желание за пренасяне на тленните му останки в Р.Македония. Поредната “жертва” е известният идеолог и основоположник на ВМОРО Гьорче Петров, а поводът – осемдесет и шест години от неговата смърт, настъпила на 28 юни около 20.30 часа след 4 револверни изстрела пред къщната му порта на ул. “Веслец” и “Гробарска” (дн. “Козлодуй”). На следващия ден екзекуторът разбира от вестниците кой е убитият и се разкайва, но стореното зло е непоправимо.

 

                    Лобното място на Г. Петров

За разочарование на “известни” скопски изследователи от академичните среди и неколцина техни последователи в България, Георги (Гьорче) Петров Николов е македонски деец, който не изпитва съмнение, че преобладаващото мнозинство от населението в Македония е българско – факт, който се доказва от огромното му публицистично, изследователско и организационно-документално наследство. Дискутираният въпрос – дали той учителства в Македония, като прикрит офицер (“шпиун”) от българското разузнаване за написване на засекретения труд “Материали по изучаването на Македония”, (издаден през 1896 г.), е фрагментарен и не бива да се превръща в основа за голяма дискусия. При това най-вероятно неговият отговор е отрицателен, защото през 1912 г. Г. Петров се записва на 48 годишна възраст като редови доброволец в нестроева рота на 5-та Одринска дружина. Възрастта му е пределна за тогавашните стандарти, но той очевидно иска да сподели съдбата на останалите 18 869 българи-опълченци, които желаят да освободят Македония и Тракия, за да заживеят под една обща стряха с общото отечество – България. Иначе, тогавашният военен министър Рачо Петров, очарован от качествата на предадения труд за Македония, предлага на Г. Петров държавна стипендия, за да учи картографиране в престижен западен университет.Полемика за “житието и битието” на известния български деец може и трябва да има, защото неговата личност оказва огромно влияние върху развитието на македонското освободително движение – от зората на неговото създаване до съдбоносния 28 юни 1921 г. Вярно е, че размирно-бунтарската му личност често поражда конфликти, достигащи до трусове сред редиците на ВМОРО/ВМРО, ВМОК, Изпълнителния комитет на македонските братства, Временното представителство на обединената бивша ВМРО и пр., но пък качествата на Гьорче, като изявен идеолог също са безспорни. С красноречието и упоритостта, с която той отстоява идеите си, се съобразяват всички известни участници в делото, множество политици, висши духовници и военни, общественици, публицисти, интелектуалци.

Четата на Гьорче Петров (1903 г.)

 

За съжаление до този момент липсват, обобщаващи изследвания за живота и дейността на Г. Петров, независимо от натрупаната вече огромна документална база. Те биха “отворили” ценни дискусии за проблемите на цялото македонско освободително движение, а вероятно ще отговорят по-детайлно и на въпросите – защо, как и кога се пораждат противоречията между водачите на ВМРО и Гьорче Петров и могло ли е да се разрешават цивилизовано, за да не ехтят изстрелите на изпратения екзекутор Реджеб през фаталната юнска вечер на 1921 г. А що се отнася до споменатото желание за пренасяне на мощите на дееца в Р.Македония, авторът отправя чистосърдечна молба до уважаемите “доброжелателни” поклонници на Г. Петров:

 

Оставете духа на ­Гьорче на спокойствие, както и на сподвижниците му – Христо и Милан Матови, Борис Сарафов, Евтим Спространов, Трайко Китанчев, Димитър Талев, Кръстьо Мисирков и мнозина други дейци – довчерашни “братя по оръжие”, перо и идеи за освобождение на Македония, а днес – съседи по гроб. Ако сте истински родолюбци, верни почитатели и ценители на заветите им – заповядайте на Централни софийски гробища, алея № 28 и съседните й, за да изразите своята почит към паметта им. ТЕ ви чакат без специални поводи и тържествени панихиди. Останалото – е неморална демагогия за извличане на евтини дивиденти и за изкуствено повдигане на западнал журналистически, политически или обществен рейтинг

 

Гробът на Гьорче Петров

 

Авторът някога беше обнародвал биографичен очерк за Гьорче Петров. Той е представен в електронен вариант в блога, раздел “Публикации за четене“. Изследването е написано на базата на тогавашните известни трудове и е ограничено откъм изворова база. Затова някои от направените оценки могат да се ревизират, други – да се представят по-теоретично, а трети – да се разгледат по-детайлно. Независимо от тази авторова констатация, направена след неговото овъзрастяване т.е. “помъдряване”, предложената статия вероятно ще подпомогне на читателите да получат по-цялостна информация за дейността и живота на известния македонски българин от Прилеп и виден деец на ВМОРО – Гьорче Петров

 

 

Авторовите снимки, показващи лобното място и гроба на Г. Петров, са направени на 28 юни 2007 г.
 

Спомени на Димитър Данев

14 април 2008

 

Димитър В. Данев *

СПОМЕНИ ПО ПЪТЯ НА МОЯ ЖИВОТ

     Аз Димитър Василев Данев, роден на 14 април 1901 година в град Струмица, Македония от майка Софиянка Поп Манушева и баща Васил Данев Мойсов. До две години възраст аз нямам никакви спомени, но след тази възраст към 3 години аз почнах да разбирам много неща и то живях между две семейства – дядо баба, татко и майка. Дядо Дане постоянно ме заблуждаваше, че съм негово дете, и че баща ми бил батко и аз му повярвах и казвах на баща си бате Василе, но като минах вече 4-годи[ни] аз тръгнах на училище. Тогава имаше забавачки [за] предучилищно учение, та тета Елена беше учителка в нашето махленско училище и ме водеше всяка заран. Там учех песнички и правихме някакви играчки. Тъй минаха няколко години и като навърших 7 години ме записаха в I отделение и създадох радост на майка, татко, дядо и баба, а те бяха на седмото небе, особено дядо, който ме обичаше много тъй като бях от син първо внуче и то момче и тогава аз разбрах кой е истинският ми баща като ме записаха Василев, а не Данев. Обичан бях от двете семейства и галено дете на дядо, баба, мама и татко. Но обичта към мене почна да избледнява тъй като всяка година идваше на бял свят сестричка или братче и тъй станахме 9. Едно на име Николчо почина на 4 години, а останалите 8 доживяха старини. Къщата ни беше доста голяма на три етажа, а отдолу маза и яхър за воловете. I етаж [имаше] 4 стаи, в които живееха дядо и баба, малкият брат на баща ми чичо Христо и вдовицата на брата на дядо – баба Фета. А на втория етаж също [имаше] 4 стаи. [Тук] живеехме ние и тета Елена. Къщата бе голяма и обширна и понеже бе на високо място изглеждаше още по-висока и аз наблюдавах цялото Струмишко поле, което бе обградено: от юг Беласица планина, а от север Огражден, а на запад ги съединяваше Еленица. Полето бе елипсовидно. По дължина изток-запад беше около 45 километра, а на юг-север около 15 километра. И аз като гледах това затворено поле мислех, че цялата земя това е [и] по нататък свят няма. Но като взех да уча моят мироглед се разшири и полека лека аз разбрах, че светът е широк. И тъй вървеше моето учение с големи грижи от всички домашни. Минаваха дни, години. Познанията ми се обогатяваха. Аз раснах в топъл уют между хора, от които бях най-обичан.Моят род, т.е. дядовият се състоеше от дядо Дане, който е родом от село Гари, Дебърско. На 9 годишна възраст с майка си и по малък брат дядо Селе с майстори строители дошли в Струмица и тук се заселили. Майка им готвела и прала. Дядо Дане се оженил за баба Маслина от село Колешино* и създал семейство, а дядо Селе се оженил за баба Фета. Него не го помня. Починал преди моето раждане. Дядо Дане [е] баща на баща ми, а на майка баща й [е] поп Мануш, който учил [е] и запопен в Светагорския манастир Атон **. Майка ми също имаше трима братя Пандо, Янко и Андрико, а баща ми имаше 3 сестри Анета, Гона, Елена и един брат. Къщата ни бе доста голяма, но се народихме доста повече от 20 и тя от широка ни стана тясна. Тясна, но [мно]го весела. Чичо Христо много обичаше всички ни. По характер бе много весел човек и знаеше много песни и всички ние ги знаехме и тъй заживяхме един весел и щастлив живот. Не минаваше нито една вечер без веселба. Тъй вървеше през есенно-зимния сезон, но на пролет всички ставахме трудещи…****

                              Дъскорезницата на Д. Данев (най-вляво) в Ябланица

Димитър Данев (вдясно) със семейството си

 

Д. Данев (в средата) и съпугата му Надежда (вдясно от него) сред роднини в Струмица

* Димитър Данев е потомък на известния деец на ВМОРО Мануш Георгиев (Мануш воевода). В началото на 20-те години, като военнослужащ от армията на Кр. СХС, преминава границата и се установява в България. Първоначално работи в София като железар и дърводелец, а по-късно купува собствена дъскорезница в Ябланица. Участва във Втората световна война. Член е на струмишкото благотворително братство в София. Умира на 18 септември 1997 г. на 96 годишна възраст. Пише спомените си (ок. 100 компютърни страници) през 1989-1990 г. Те съдържат любопитни наблюдения за събития от църковно-училищен, социален и битов характер в Струмишко през първите две десетилетия на 20 век.
** Отнася се за с. Кулешино, Струмишко.
*** Вероятно става дума за намиращия се в Света гора руски манастир Русик (Св. Пантелеймон) и принадлежащите към него скитове, които се населяват от български монаси. (Вж. Кънчов, В. Избрани произведения. С., 1970, Т. 2, с. 418-419, 474-475, 660).

****Предстои обнародване на останалата част от ръкописа след неговото окончателно обработване. В приложение ще бъдат добавени текстове на български народни песни от Македония, записани от Димитър Данев.

                                             Текстът е подготвен от д-р Александър Гребенаров

Александър Протогеров

 

Александър Протогеров
( 23 февруари 1867, Охрид – 7 юли 1928, София)

 

 

Родният град на ген. Александър Протогеров

       На 7 юли малко преди полунощ (около 23,40 ч.) в близост до самия център на София – на ъгъла на улиците “Екзарх Йосиф” и “Самуил” е извършено двойно убийство. Застреляни са генерал-лейтенант Александър Протогеров и телохранителят му Атанас Гоцев. По зла ирония на съдбата заслужилият пълководец от българската армия, избягващ алкохола поради морални и здравословни съображения, завършва житейския си път на 5-6 разкрача от кръчмата “Стария войн”. Пред изумените посетители на пивницата и персонала се разиграва няколкосекундна кървава драма, наподобяваща по-скоро на сцена от гангстерски филм. “Засеклият” револвер на Протогеров, а може би и по-бавната му реакция предвид възрастта му (навършени 61 години), дават възможност на нападателите да извършат безпроблемно и демонстративно убийството. Те не разменят нито дума с жертвата си, която хладнокръвно доубиват. Намерената от полицията у екзекутирания генерал значителна сума пари (60 675 лв.), както и вещи, имащи антикварна стойност (сребърен часовник “Лонжин”, два гръдни кръста, кехлибарена броеница) са доказателство че убийството на най-дългогодишния член на ЦК на ВМРО не е криминално престъпление.*

 

Лобното място на ген. Александър Протогеров

[*] Текстът е откъс от книгата на Ал. Гребенаров “Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918–1947)”, С., 2006.

 

Западните покрайнини – 88 години от Ньойския договор

 

Западните покрайнини – 88 години от Ньойския договор

 Д-р Александър Гребенаров

 

На 27 септември 1919 г. в 2 ч. и 15 м. следобед на софийската ж.п. гара пристига влакът, с който пътува българската делегация. В специален, заключен фургон са всички дипломатически документи, вкл. и проекто-договора, връчен във френската столица. Мнозинството от посрещачите на официалните гости са предимно от западните български земи и Добруджа. Те се отличават с черните ленти на ръкава и издигнатите траурни знамена. В очите на някои се забелязват и сълзи. В тази тягостна атмосфера Александър Стамболийски произнася кратка реч, останала като оскъден изворов материал за злощастното събитие.

                                                                       Българската делегация за Парижката мирна конференцийя – 1919 г.

“Носим смъртник. Така отговорих на ония, които ме запитаха, щом слязох от трена при софийската гара, какво носим от Париж И наистина на нас се предаде от конференцията в Париж един същински смъртник, който постави целия български народ в траур. Прокто-договорът за мир е един от най-ужасните… От България късат част от Царибродско, част от Босилеградско, част от Струмишко, цяла Македония, цяла Южна Тракия и цяла Добруджа. Нас ни повръщат в по-лошо положение от това, в което сме били преди 40 години”. Пророчески се оказват словата на бъдещия министър-председател, комуто съдбата поднася лош жребий – да подпише позорен мирен договор, въпреки че е бил заклет враг на водената война. След броени дни той ще поеме премиерството на морално унижена, териториално осакатена и стопански разорена държава, каквото от Освобождението до тогава България не е била.
Западните покрайнини са политико-географско понятие, което се появява след Ньойския договор (27 ноември 1919 г.). С него се наименоват земите от Западна България (Царибродско, Босилеградско, Трънско и Кулско). Те се предават по “стратегически съображения” на Кралството на сърби, хървати и словенците (от 1929 г. – Югославия), като наказание за участието на България в Първата световна война срещу Антантата. Тази територия от 1545 кв. км. включва 118 села и два града – Цариброд (дн. Димитровград) и Босилеград. В областта преобладават българите – 54 758 души. Останалото население се състои от 8637 власи, 594 цигани, 127 сърби и др.

Част от историческото землище на българските земи

Прокарването на границата се извършва от педантични съглашенски офицери, включени в международна комисия по изпълнението на Ньойския договор. Те следват сляпо предоставената им карта и разделят близо 25 села. Границата разсича дворове, къщи, махали, гори и дори гробища. Някои попадат в България, други – в Югославия. Разделени са “брат от брата”, “баща от син”. Парадоксален е случаят в с. Бобошево, Кюстендилско, където разделителната линия преминава през олтара на църквата! За щастие “църквата спасява селото” и то остава в границите на България. На 6 и 7 ноември 1920 г. войскови формирования на Белград без да дочакат международната комисия да направи окончателна корекция на границата, окупират западните български земи. По тази причина 8 ноември (през този период тогава се чества Димитровден) е обявен за Ден на Западните покрайнини и ежегодно се отбелязва с траурна процесия в София.
За да се спасят от сръбска асимилация близо десетки хиляди души търсят и намират подслон в пределите на родината-майка. Първоначално те се заселват в Западна България – Белоградчик, Берковица, Перник, Кюстендил. Една значителна част пристига в София, защото тук има по-големите възможности за работа. Столичната община спешно отпуска строителни петна за строеж на къщи в територията на днешния кв. “Белите Брези”, наречен тогава Царибродски квартал. Друга група бежанци е отклонена в северозападната част на столицата в кв. “Надежда”. Тук те смесват и заживяват с по-стари заселници от Пиротско, дошли преди няколко десетилетия в страната. Преселниците навлизат бързо и лесно във всички сфери на цялостния живот в страната. Това се дължи на липсата на етническа, езикова и културна преграда между преселниците и населението в старите предели на България.
По подобие на бежанците от Македония, Тракия и Добруджа, преселниците от Западните покрайнини също учредяват легални сдружения в България. Още на 14 ноември 1920 г. 500 души от Цариброд и околията създават в София Царибродско бежанско дружество “Нишава”. След него са основат дружества на бежанците от Босилеградско, Трънско, Кулско. Всички те са взаимоспомагателни и целта им е да помогнат за устройването на преселниците преди настъпването на зимата. На 8 ноември 1924 г., българите от Западните покрайнини създават в София единна бежанска организация с благотворителен и културно-просветен характер. Тя се ръководи от Върховен комитет. През следващите години преселниците учредяват свои читалища, женски и младежки формации.Тяхната пропагандна дейност е насочена предимно към Обществото на народите. Многобройните писма, петиции и изложения до тази върховна наддържавна институция обаче не носят резултат, защото ОН поддържа статуквото, а с това и интересите на великите сили победителки и техните балкански сателити. През 1933/34 г. официалната статистика отбелязва, че Върховният комитет ръководи 69 дружества с 2800 членове. Усилията на бежанците в пропагандната област са прекъснати след 19 май 1934 г., управляващите в името на българо-югославското разбирателство, разформироват бежанските организации на западнопокраинските българи.

С новата граница се влошават икономическите дейности на жителите в Западните покрайнини. Сривът е най-вече заради прекъснатите транспортни връзки с най-близкия градски център – Кюстендил или пък с Враца, Трън и София. Особено се влошава положението на Босилеград. От възрожденски център, градчето се превръща в затворен малък градец, без перспектива. Босилеградчани и трънчани не могат да работят свободно “дюлгерския” си занаят в Югославия, защото пътят към вътрешността е затворен през зимата от недостъпни планински вериги. В по-изгодно положение са жителите на Царибродско, тъй като за тях е достъпен пазарът в Пирот. Тук обаче техните стоки се конкурират от продукти, изпратени от развитите промишлени центрове – Ниш и Белград.

 

 

 

 

 

 

 

 

                                         Ученици от Iб клас на Царибродската гимназия – 1 май 1915г.

 

Ситуацията вЗападните покрайнини след ноември 1920 г. се утежнява заради желанието на Белград да посърби областта. Българските училища и църкви са закрити, архивите им – унищожени, а учители, свещеници и по-будни жители, под угрозата за физически насилия и убийства, напускат

Царибродчанки в училищния двор – 1940 г.

пределите на областта. Забрана тегне над всички български изяви. В резултат на терора и обезправеното положение, населението подпомага действията на създадената през 1928 г. Вътрешна западнопокраинска революционна организация “Въртоп”. Тя повтаря модела за изграждане и действия на популярната ВМРО, но за разлика от нея, издига като основна цел – освобождение и присъединяване на областта “отново към България”.

През 1934 г. управляващите в София разформироват и тази революционна организация, по подобие на останалите националноосвободителни формации на западнопокраинските българи.
Връщането на Западните покрайнини в държавните граници на България през 1941–1944 г. спира за известно време асимилационните процеси. Периодът обаче е твърде кратък за да има един по-траен положителен ефект. Процесът на насилствена денационализация на българите продължава и след Втората световна война, когато областта отново е предадена на Югославия. Увлечени в симпатиите си към Белград и “делота на Тито” управляващите в София не проявяват интерес към тамошните българи. Нещо повече. Те наблюдават с безразличие асимилаторската политика на Белград и унищожаването на българските исторически и културни паметници. Поради липса на подкрепа от Родината и непреставащия асимилационен натиск на властите, българите в Западните покрайнини са едно от най-онеправданите малцинства в Югославия. Те, за разлика от сънародниците си в Македония по това време, все пак се “радват” на известни “привилегии” – признати са официално за малцинство, в училищата може да се учи български език, съществуват радиопредавания и печатни издания на български. Друг е въпросът, доколко тези права се спазват и защитават от законите на страната. Отговорът на този въпрос е по-скоро отрицателен, защото не е случаен фактът, че под страх от репресии и сега най-будните, най-предприемчиви и най-образовани хора напускат областта. Предизвиканият демографски срив, поощряван от властите, носи негативни последици за развитието на областта. През този период, лишена от “ласките” на Белград, оставена без подкрепа от Родина и от липса на духовни водачи, тя още по-силно се обезбългарява.
След 1989 г. над Западните покрайнини продължава да тегне страхът – национален и политически. Новоучреденият Демократичен съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) по различни обективни и субективни причини не може да се превърне в истински реален фактор, с който да се съобразяват властите и обществото в раздираната от национални конфликти югославска държава. След 1997 г. личностните противоречия в него вземат надмощие и дейността му постепенно замира.
Управляващите среди в София след 1989 г. се опитват да подпомогнат на изстрадалите сънародници в областта. В тази насока през 1993 г. излиза Постановление на Министерския съвет, съгласно което се отпускат ежегодно стипендиин за 30-40 студенти от Западните покрайнини, приети за обучение в български университети. През 1997/8 г., след застъпничество от София, се създават български културно-информационни центрове в Цариброд и Босилеград. Към тях се изпращат книги, копютърна техника, представят се научни и художествени трудове, филми и пр. Расте броят на получилите българско гражданство лица.

 

 
Пощенска марка, издадена през 1941 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

                                                     

Погановският манастир – 2006 г.

 

Засегнатите проблеми са фрагменти от западнопокраинския въпрос. Интересът към българите в областта не бива да бъде кампаниен (на Димитровден, на Коледа или на 24 май), а траен и безусловен. Желателно е българските държавни органи и обществени организации да не работят “на парче”, нито “на пожар”, а да изготвят и отстояват дългогодишна стратегическа програма, облекчаваща съдбата на нашите сънадорници в Западните покрайнини. Като съставна част от българската нация, те с надежда и основание очакват нашата безрезервна подкрепа! Нека да им я дадем!