На Шипка всичко [ли] е спокойно! « Пантеон „Македония“

На Шипка всичко [ли] е спокойно!

На Шипка всичко [ли] е спокойно?

Д-р Александър Гребенаров

Делят ни 130 години от подписването на Санстефанския договор. Юбилеят е добър повод да се припомни ситуацията около неговото подписване и последвалите събития до Берлинския конгрес, за да се оцени ролята на Русия за българското освобождение. От една страна, не можем да не благодарим за положените усилия и да не отдадем почит на падналите хиляди жертви – руски войници и офицери в боевете при Шипка, Плевен, Стара Загора, София.., а от друга, да не забравяме и за несвършеното от нея – затормозило НАЧАЛОТО на младата българска държава, поела пътя към Европа с мечтания за реализиране на националния идеал.

“Високославната Русия, нашата любезна сестра, като гледаше страданията на народа ни низложений под грубото своеволие на деспотическото турско владичество, жарко желаеше за освобождението на тоя народ. Но сгодният случай още не беше настанал. Обаче в последно време, когато неприятелската злоба съвсем преодоля, когато кръвта на народа ни немилно се проливаше, когато трагическите сърцеразтреперателни събития напълниха българската земя: тогава съчувствителната Русия се разпали с безмерна пламенна съжалителност към своите едноплеменни братя, тогава тя бърже, бърже им [се] притече на помощ. Тя обърса сълзите на хиляди, хиляди плачущи. От Дунава до Пирин и до бреговете на Мала Азия хиляди, хиляди наши братя славят името на Велика Русия…”
(Из прошението на разложчани до Николай Николаевич – син на император Николай I и главнокомандващ руските войски на Балканите, изпратено на 2/14 март 1878 г.)

На 19 февруари/3 март 1878 г. в малкото и никому неизвестно рибарско селище Сан Стефано (дн. Йешилкьой), намиращо се “на хвърлей място” от Цариград, представителите на Русия и Османската империя отбелязват с предварителен мирен договор края на водената между тях война. Неговите клаузи уреждат взаимоотношенията между двете държави и предлагат проект за промяна на балканското статукво.
Съгласно договора в границите на България влизат над 172 000 кв. км. площ и покриват значителна част от нейната етническа територия. Според акта, младата българската държава получава излаз на две морета, а пределите й включват Северна България (без Северна Добруджа и Нишко), Македония (без Солун и Халкидическия полуостров) и Тракия (без Гюмюрджинско и Одринско). Вековната българска мечта е на път да се осъществи. Но уви! Радостта е мимолетна. Великите сили казват “НЕ” на подготвения от граф Николай Игнатиев предварителен договор.
Можеше ли Санкт Петербург да удържи извоюваните позиции за България, както за обгрижваната от него Сърбия и други балкански държавици? Отговорът е по-скоро с отрицателен знак, с познати основания – решението е било почти предопределено от предвоенните споразумения с Англия и Австро-Унгария.

Къщата в Сан Стефано, в която пратениците на Русия–Николай Игнатиев и Александър Нелидов, заедно с представителите на Османската империя – външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей подписват договора*.

В тях Русия е дала предварително съгласие въпросите да се обсъдят от великите сили след завършека на войната на международен форум. Жалко е, че независимо от героичната победа и дадените хиляди жертви в името на славянското добруване, Петербург не съумява да откъсне проектирани части от агонизиращата Османска империя. Още по-жалкото, че става дума за нашия, БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, който стартира “с орязани криле” като държава. Очевидно е, че придобивките в Кавказ, получаването на Бесарабия, свободното преминаване на Проливите и желаното право за покровителство на балканските народи са твърде големи “хапки” за имперските стремежи на Петербург, за да се прибави към тях и грижата за запазване на Санстефанска България. По това време, (пролетта на 1878 г.), той очевидно не е готов нито икономически, а още по-малко военно, да брани отвоюваните блага от великите сили. А всички те, припознават в лицето на младата българска държава, ширнала се по първоначален проект между Дунава, Черно и Бяло море, и достигаща почти до Адриатика, мощна балканска държава, призвана да защитава в бъдеще интересите на своя благодетел – С. Петербург. И за да премахнат този потенциален мощен руски сателит, те решават да осакатяват трикратно землището на българската държава. За съжаление, в това съдбовно време между Сан Стефано и Берлин липсва сериозна защита или поне опит за противодействие от страна на Русия срещу великите сили. След военния триумф, тя отказва да защити по подобаващ начин надеждите на българите. Нещо повече! Жертва техните национални интереси, за да спаси териториалните си придобивки. На 28 май 1878 г. нейни представители се споразумяват с Англия за ревизия на договора от Сан Стефано, която официално се узаконява в Берлин.

Промяната на договора ще предопредели съдбата на българското население, голяма част от което е осъдено да живее и до днес под чужда власт в Македония, Тракия, Добруджа, Нишко. Тази особена руска политика към България продължава и след двете световни войни. Страната не е сред “най-любимите деца” на Москва, независимо от изричаните клетви за “вечна дружба и любов през вековете”.
Взаимната история от 1878 г. до днес, продължава да е заредена с много негативи и неизчистени подозрения за “взаимна изневяра”. Затова и не случайно след 1989 г. преобладават тези и анализи с критичен дух към политиката на Русия към България, осъществявана от Сан Стефано и Берлин до Александруполис (Дедеагач) и Козлодуй. Някои от тях имат основания, но други – са плод на политически пристрастия и нестихващи желания “за оригиналност”.
Всички те ще са отсети, а неверните – от времето ответи, за да не се питат отново бъдещите историци с познатата до болка фраза – дали “На Шипка всичко е спокойно”!