MACEDONIAN SCIENTIFIC INSTITUTE AND THE MACEDONIAN QUESTION

 

МАКЕДОНСКИЯТ НАУЧЕН ИНСТИТУТ (1923-2008) ДОКУМЕНТАЛЕН ЛЕТОПИС
	Автор и съставител: Александър Гребенаров Издателство: Гутенберг ISBN: 9789546170545 първо издание, 2009 год. меки корици, 574 стр. и 20 с. илюстрации Цена: 10,00 лв.
Изданието е посветено на 85-годишнината от създаването на Македонския научен институт –София. То включва въведение и три основни части –изложение, документален масив и приложения. В първата част са описани и анализирани ключови събития от неговата дейност, следващи развитието на държавно-политическите процеси в страната от 1923 г. до днес. Централно и най-обемно място в труда заемат обнародваните материали и документи за Македонския научен институт. Събрани и подредени в хронологичен порядък, те съграждат своеобразен летопис, който в неподправен вид представя разноликия образ на тази родолюбива и малко позната организация. В приложението са включени поименни списъци на ръководители и редови членове, на обнародваната институтска книжнина и на дарителите. Те показват потенциала и значението на Института като важен обществено значим научно-книжовен център, който години наред отстоява българското историческо наследство в Македония.                АЛЕКСАНДЪР ГРЕБЕНАРОВ е роден в Кърджали през 1953 г. Потомък на бежанци от Тракия и Македония, той тачи паметта и съхранява харамийския дух на своите предци. Има безброй приятни спомени от детството до края на тийнейджърството, наченал със завършване на местния механотехникум. След двугодишни казармени упражнения в ефира като радиотелеграфист следва история в Университета. Завършва я безгрижно през 1978 г. без мисъл за приноси в нея. Това идва по-късно… Увлича се по фотографията, музиката, танците, таблата. С обич и разбиране отглежда децата си, чиято разлика в хронологически измерения е 22 години.         Не членува в движения, партии, не се коалира безпринципно – засега, но следи кой кой е в политиката. И все още мечтата му е един ден гражданското общество да определя кой кой да бъде в нея.        Катери се бавно по професионално-научната спирала – от учител в закритото вече училище в с. Люляково (на хвърлей място от Перперикон), през уредничество в Гарнизонното стрелбище и Музея на София, до защита на научна степен „доктор”и хабилитация в Института по история при БАН. Няколко години обучава студенти в университети.       От 1994 г. е член на Македонския научен институт – София, а след омъдряването си вече е в Научния и Управителния му съвет, в редколегията на сп. „Македонски преглед”.      Генерира идеи за представяне на историята в по-модернистичен формат, които често са оценени морално и почти никога материално. Понася, отнася, но и нанася позитивно-конструктивна критика.       За гордост и радост на близките си има над 160 статии, студии, рецензии и вече три самостоятелни труда. За ужас на издателите – има желание за още много!

Михаил Арнаудов

130 години от рождението на Михаил Арнаудов – един от инициаторите за учредяване на Македонския научен институт

    “ …Приветствувани от вас на чиста българска реч, на сладкия местен говор, който ви прави чест поради привързаността към старото езиково предание, завещано от свише равноапостоли Кирила и Методия, ние се радваме да ви намерим все с такъв бодър и здрав дух, какъвто са имали всички битолски граждани някога. Вие не се поддадохте и продадохте на сръбската и на гръцката пропаганда в турско време, преди 1912 г., когато те, богато субсидирани отвън, правеха опити да задушат българщината и да подкопаят доверието ви било към Екзархията в Цариград, било към българската държава. Наопаки, вие храбро отстоявахте националната си чест и делото на вашите български учители и свещеници, без да трепвате от интриги и преследвания, без да се съблазните от обещанията за помощ в робството си от страна на Сърбия или на Гърция, които искаха да разширят границите си в този чужд за тях край. По-трудна и почти невъзможна ставаше борбата за опазване на българското културно наследство и на българското слово през време на сръбското надмощие тук, след 1918 година…”(Из беседата на М. Арнаудов “Македония като българска земя”, държана в Битоля на 4 юли 1941 г.). 

         Ми­ха­ил Пет­ров Ар­на­у­дов е роден в Русе на 5 ок­том­в­ри 1878 г. Потомък на македонски бежанци. За­вър­ш­ва гим­на­зия в род­ния си град (1895) и сла­вян­с­ка фи­ло­ло­гия във Вис­ше­то учи­ли­ще (дн. СУ „Св. Кл. Ох­рид­с­ки“). Спе­ци­а­ли­зи­ра в Лайп­циг, Бер­лин, Пра­га, Па­риж и Лон­дон. От 1908 г. е ре­до­вен до­цент в Со­фийс­ки уни­вер­си­тет, а от 1919 г. — ре­до­вен про­фе­сор по срав­ни­тел­на ли­те­ра­тур­на ис­то­рия; де­кан е на Ис­то­ри­ко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет (1921–1922) и рек­тор е на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет (1935–1936). По­че­тен док­тор (dr honoris cauza) на уни­вер­си­те­ти в Пра­га, Хай­дел­берг и Мюн­с­тер. До­пи­сен чл. на БАН (от 1918), ака­де­мик (от 1929). Член е на Ук­ра­ин­с­ка­та на­уч­на ака­де­мия и на Ун­гар­с­ка­та ли­те­ра­тур­на ака­де­мия. Ди­рек­тор е на На­род­ния те­а­тър (1926) и председател на Съюза на българските писатели  (1923–1927) и (1931–1933). Дъл­ги го­ди­ни (1925–43) ре­дак­ти­ра сп. „Бъл­гар­с­ка ми­съл“. Чле­ну­ва в ма­сон­с­ка­та ло­жа „Свет­ли­на“. Под не­го­ва ре­дак­ция се об­на­род­ват сбор­ни­ци с на­род­ни умот­во­ре­ния и съ­чи­не­ния на ре­ди­ца бъл­гар­с­ки пи­са­те­ли и по­е­ти: Иван Ва­зов, Пе­йо Яво­ров, Ки­рил Хрис­тов, Йор­дан Йов­ков, Дим­чо Де­бе­ля­нов и др. Ав­тор на мо­ног­ра­фии, пос­ве­те­ни на Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки, Не­о­фит Боз­ве­ли, Ва­сил Ап­ри­лов, Иван Се­ли­мин­с­ки, Ге­ор­ги Ра­ков­с­ки, Лю­бен Ка­ра­ве­лов и дру­ги въз­рож­ден­с­ки дей­ци. При някои от публикации използва псевдонима Фаб­ри­ци­ус или инициалите – М.П.А., М.А., М.П. Един от ос­нов­ни­те инициато­ри е за учредяване на Македонския научен институт през далечната 1923 г. За­ра­ди три­ме­сеч­ния си прес­той в ка­би­не­та на Иван Баг­ря­нов (1 юни — 2 сеп­тем­в­ри 1944), ка­то ми­нис­тър на на­род­на­та прос­ве­та, след 1944 г. е освободен от МНИ; изключен е от Съюза на българските писатели; уволнен е от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и осъ­ден от На­род­ния съд на до­жи­во­тен зат­вор. Част от книгите му са инкриминирани. Ос­во­бо­ден през 1947 г., М. Арнаудов про­дъл­жа­ва на­уч­но-из­с­ле­до­ва­тел­с­ки­те си из­с­лед­ва­ния по фол­к­лор, ет­ног­ра­фия и ли­те­ра­тур­на ис­то­рия. Завършва земния си път на 18 фев­ру­а­ри 1978 г. в Со­фия. 

 

 

 

д-р Александър Гребенаров

 

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Независима България

Независима България

Любомир Милетич

 

Проф. Любомир Георгиев Милетич
(1 януари 1863, Щип – 1 юни 1937, София)

 

 

 

Филолог, преподавател, общественик. Завършва класическа гимназия в Загреб и славянска филология в Прага (1885); защитава докторат по философия и славянска филология в Загреб (1888). Участва в основаването на Софийския университет (1888); професор; ръководител на катедра по славянска филология (1892-1934); декан на Историко-филологическия факултет (1903-1904); ректор на СУ (1900-1901, 1921-1922). Действителен член (1898), подпредседател (1911-1925) и председател (1928-1937) на БАН. Един от най-титулуваните български учени в чужбина – почетен доктор (honoris cauza) по славянска филология на Харковския университет; дописен член на Академиите в Русия (Санкт Петербург), Полша (Краков), Чехословакия (Прага), Югославия (Загреб); на етнографски дружества в Унгария (Будапеща) и Чехословакия (Прага); на Руския археологически институт в Цариград; почетен член на Института за Източна Европа в Италия (Рим). Изявява се като идеолог в пропагандната дейност на македонското освободително движение. Членува във ВМОК; съдейства на Задграничното представителство на ВМОРО; участва в благотворителни инициативи за подпомагане на бежанците от Македония; осъществява мисии в Западна Европа, където търси подкрепа от влиятелни лица и международни форуми за справедливо решаване на македонския въпрос. Участва в учредяването на МНИ – негов председател (1928-1937) и дългогодишен редактор на сп. „Македонски преглед“. Отпечатва огромен брой изследвания по езиковедски, етноложки и литературни проблеми; публикува политико-обществени статии; обнародва трудове за съдбата на българите в Македония и Тракия: “Гръцките жестокости в Македония през гръцко-българската война” (1913), “Историята на Гюмурджинската автономия” (1914), “Разорението на тракийските българи през 1913 година” (1918), “Македония в образи” (1919), поредицата “Материали за историята на македонското освободително движение” (1925-1928).

                                                                                      Тексът е подготвен от д-р Александър Гребенаров

Гьорче Петров

Вторник, 2007, Юли 3

Гьорче Петров

 

86 години от смъртта на Гьорче Петров

Д-р Александър Гребенаров

 

В момента тече нова полемика между медиите в София и Скопие относно делото и живота на македонски деец. Цитират се разнопосочни мнения на историци и журналисти за направени “разкрития”. Промъква се и желание за пренасяне на тленните му останки в Р.Македония. Поредната “жертва” е известният идеолог и основоположник на ВМОРО Гьорче Петров, а поводът – осемдесет и шест години от неговата смърт, настъпила на 28 юни около 20.30 часа след 4 револверни изстрела пред къщната му порта на ул. “Веслец” и “Гробарска” (дн. “Козлодуй”). На следващия ден екзекуторът разбира от вестниците кой е убитият и се разкайва, но стореното зло е непоправимо.

 

                    Лобното място на Г. Петров

За разочарование на “известни” скопски изследователи от академичните среди и неколцина техни последователи в България, Георги (Гьорче) Петров Николов е македонски деец, който не изпитва съмнение, че преобладаващото мнозинство от населението в Македония е българско – факт, който се доказва от огромното му публицистично, изследователско и организационно-документално наследство. Дискутираният въпрос – дали той учителства в Македония, като прикрит офицер (“шпиун”) от българското разузнаване за написване на засекретения труд “Материали по изучаването на Македония”, (издаден през 1896 г.), е фрагментарен и не бива да се превръща в основа за голяма дискусия. При това най-вероятно неговият отговор е отрицателен, защото през 1912 г. Г. Петров се записва на 48 годишна възраст като редови доброволец в нестроева рота на 5-та Одринска дружина. Възрастта му е пределна за тогавашните стандарти, но той очевидно иска да сподели съдбата на останалите 18 869 българи-опълченци, които желаят да освободят Македония и Тракия, за да заживеят под една обща стряха с общото отечество – България. Иначе, тогавашният военен министър Рачо Петров, очарован от качествата на предадения труд за Македония, предлага на Г. Петров държавна стипендия, за да учи картографиране в престижен западен университет.Полемика за “житието и битието” на известния български деец може и трябва да има, защото неговата личност оказва огромно влияние върху развитието на македонското освободително движение – от зората на неговото създаване до съдбоносния 28 юни 1921 г. Вярно е, че размирно-бунтарската му личност често поражда конфликти, достигащи до трусове сред редиците на ВМОРО/ВМРО, ВМОК, Изпълнителния комитет на македонските братства, Временното представителство на обединената бивша ВМРО и пр., но пък качествата на Гьорче, като изявен идеолог също са безспорни. С красноречието и упоритостта, с която той отстоява идеите си, се съобразяват всички известни участници в делото, множество политици, висши духовници и военни, общественици, публицисти, интелектуалци.

Четата на Гьорче Петров (1903 г.)

 

За съжаление до този момент липсват, обобщаващи изследвания за живота и дейността на Г. Петров, независимо от натрупаната вече огромна документална база. Те биха “отворили” ценни дискусии за проблемите на цялото македонско освободително движение, а вероятно ще отговорят по-детайлно и на въпросите – защо, как и кога се пораждат противоречията между водачите на ВМРО и Гьорче Петров и могло ли е да се разрешават цивилизовано, за да не ехтят изстрелите на изпратения екзекутор Реджеб през фаталната юнска вечер на 1921 г. А що се отнася до споменатото желание за пренасяне на мощите на дееца в Р.Македония, авторът отправя чистосърдечна молба до уважаемите “доброжелателни” поклонници на Г. Петров:

 

Оставете духа на ­Гьорче на спокойствие, както и на сподвижниците му – Христо и Милан Матови, Борис Сарафов, Евтим Спространов, Трайко Китанчев, Димитър Талев, Кръстьо Мисирков и мнозина други дейци – довчерашни “братя по оръжие”, перо и идеи за освобождение на Македония, а днес – съседи по гроб. Ако сте истински родолюбци, верни почитатели и ценители на заветите им – заповядайте на Централни софийски гробища, алея № 28 и съседните й, за да изразите своята почит към паметта им. ТЕ ви чакат без специални поводи и тържествени панихиди. Останалото – е неморална демагогия за извличане на евтини дивиденти и за изкуствено повдигане на западнал журналистически, политически или обществен рейтинг

 

Гробът на Гьорче Петров

 

Авторът някога беше обнародвал биографичен очерк за Гьорче Петров. Той е представен в електронен вариант в блога, раздел „Публикации за четене„. Изследването е написано на базата на тогавашните известни трудове и е ограничено откъм изворова база. Затова някои от направените оценки могат да се ревизират, други – да се представят по-теоретично, а трети – да се разгледат по-детайлно. Независимо от тази авторова констатация, направена след неговото овъзрастяване т.е. “помъдряване”, предложената статия вероятно ще подпомогне на читателите да получат по-цялостна информация за дейността и живота на известния македонски българин от Прилеп и виден деец на ВМОРО – Гьорче Петров

 

 

Авторовите снимки, показващи лобното място и гроба на Г. Петров, са направени на 28 юни 2007 г.
 

Спомени на Димитър Данев

14 април 2008

 

Димитър В. Данев *

СПОМЕНИ ПО ПЪТЯ НА МОЯ ЖИВОТ

     Аз Димитър Василев Данев, роден на 14 април 1901 година в град Струмица, Македония от майка Софиянка Поп Манушева и баща Васил Данев Мойсов. До две години възраст аз нямам никакви спомени, но след тази възраст към 3 години аз почнах да разбирам много неща и то живях между две семейства – дядо баба, татко и майка. Дядо Дане постоянно ме заблуждаваше, че съм негово дете, и че баща ми бил батко и аз му повярвах и казвах на баща си бате Василе, но като минах вече 4-годи[ни] аз тръгнах на училище. Тогава имаше забавачки [за] предучилищно учение, та тета Елена беше учителка в нашето махленско училище и ме водеше всяка заран. Там учех песнички и правихме някакви играчки. Тъй минаха няколко години и като навърших 7 години ме записаха в I отделение и създадох радост на майка, татко, дядо и баба, а те бяха на седмото небе, особено дядо, който ме обичаше много тъй като бях от син първо внуче и то момче и тогава аз разбрах кой е истинският ми баща като ме записаха Василев, а не Данев. Обичан бях от двете семейства и галено дете на дядо, баба, мама и татко. Но обичта към мене почна да избледнява тъй като всяка година идваше на бял свят сестричка или братче и тъй станахме 9. Едно на име Николчо почина на 4 години, а останалите 8 доживяха старини. Къщата ни беше доста голяма на три етажа, а отдолу маза и яхър за воловете. I етаж [имаше] 4 стаи, в които живееха дядо и баба, малкият брат на баща ми чичо Христо и вдовицата на брата на дядо – баба Фета. А на втория етаж също [имаше] 4 стаи. [Тук] живеехме ние и тета Елена. Къщата бе голяма и обширна и понеже бе на високо място изглеждаше още по-висока и аз наблюдавах цялото Струмишко поле, което бе обградено: от юг Беласица планина, а от север Огражден, а на запад ги съединяваше Еленица. Полето бе елипсовидно. По дължина изток-запад беше около 45 километра, а на юг-север около 15 километра. И аз като гледах това затворено поле мислех, че цялата земя това е [и] по нататък свят няма. Но като взех да уча моят мироглед се разшири и полека лека аз разбрах, че светът е широк. И тъй вървеше моето учение с големи грижи от всички домашни. Минаваха дни, години. Познанията ми се обогатяваха. Аз раснах в топъл уют между хора, от които бях най-обичан.Моят род, т.е. дядовият се състоеше от дядо Дане, който е родом от село Гари, Дебърско. На 9 годишна възраст с майка си и по малък брат дядо Селе с майстори строители дошли в Струмица и тук се заселили. Майка им готвела и прала. Дядо Дане се оженил за баба Маслина от село Колешино* и създал семейство, а дядо Селе се оженил за баба Фета. Него не го помня. Починал преди моето раждане. Дядо Дане [е] баща на баща ми, а на майка баща й [е] поп Мануш, който учил [е] и запопен в Светагорския манастир Атон **. Майка ми също имаше трима братя Пандо, Янко и Андрико, а баща ми имаше 3 сестри Анета, Гона, Елена и един брат. Къщата ни бе доста голяма, но се народихме доста повече от 20 и тя от широка ни стана тясна. Тясна, но [мно]го весела. Чичо Христо много обичаше всички ни. По характер бе много весел човек и знаеше много песни и всички ние ги знаехме и тъй заживяхме един весел и щастлив живот. Не минаваше нито една вечер без веселба. Тъй вървеше през есенно-зимния сезон, но на пролет всички ставахме трудещи…****

                              Дъскорезницата на Д. Данев (най-вляво) в Ябланица

Димитър Данев (вдясно) със семейството си

 

Д. Данев (в средата) и съпугата му Надежда (вдясно от него) сред роднини в Струмица

* Димитър Данев е потомък на известния деец на ВМОРО Мануш Георгиев (Мануш воевода). В началото на 20-те години, като военнослужащ от армията на Кр. СХС, преминава границата и се установява в България. Първоначално работи в София като железар и дърводелец, а по-късно купува собствена дъскорезница в Ябланица. Участва във Втората световна война. Член е на струмишкото благотворително братство в София. Умира на 18 септември 1997 г. на 96 годишна възраст. Пише спомените си (ок. 100 компютърни страници) през 1989-1990 г. Те съдържат любопитни наблюдения за събития от църковно-училищен, социален и битов характер в Струмишко през първите две десетилетия на 20 век.
** Отнася се за с. Кулешино, Струмишко.
*** Вероятно става дума за намиращия се в Света гора руски манастир Русик (Св. Пантелеймон) и принадлежащите към него скитове, които се населяват от български монаси. (Вж. Кънчов, В. Избрани произведения. С., 1970, Т. 2, с. 418-419, 474-475, 660).

****Предстои обнародване на останалата част от ръкописа след неговото окончателно обработване. В приложение ще бъдат добавени текстове на български народни песни от Македония, записани от Димитър Данев.

                                             Текстът е подготвен от д-р Александър Гребенаров

Александър Протогеров

 

Александър Протогеров
( 23 февруари 1867, Охрид – 7 юли 1928, София)

 

 

Родният град на ген. Александър Протогеров

       На 7 юли малко преди полунощ (около 23,40 ч.) в близост до самия център на София – на ъгъла на улиците “Екзарх Йосиф” и “Самуил” е извършено двойно убийство. Застреляни са генерал-лейтенант Александър Протогеров и телохранителят му Атанас Гоцев. По зла ирония на съдбата заслужилият пълководец от българската армия, избягващ алкохола поради морални и здравословни съображения, завършва житейския си път на 5-6 разкрача от кръчмата “Стария войн”. Пред изумените посетители на пивницата и персонала се разиграва няколкосекундна кървава драма, наподобяваща по-скоро на сцена от гангстерски филм. “Засеклият” револвер на Протогеров, а може би и по-бавната му реакция предвид възрастта му (навършени 61 години), дават възможност на нападателите да извършат безпроблемно и демонстративно убийството. Те не разменят нито дума с жертвата си, която хладнокръвно доубиват. Намерената от полицията у екзекутирания генерал значителна сума пари (60 675 лв.), както и вещи, имащи антикварна стойност (сребърен часовник “Лонжин”, два гръдни кръста, кехлибарена броеница) са доказателство че убийството на най-дългогодишния член на ЦК на ВМРО не е криминално престъпление.*

 

Лобното място на ген. Александър Протогеров

[*] Текстът е откъс от книгата на Ал. Гребенаров “Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918–1947)”, С., 2006.

 

Западните покрайнини – 88 години от Ньойския договор

 

Западните покрайнини – 88 години от Ньойския договор

 Д-р Александър Гребенаров

 

На 27 септември 1919 г. в 2 ч. и 15 м. следобед на софийската ж.п. гара пристига влакът, с който пътува българската делегация. В специален, заключен фургон са всички дипломатически документи, вкл. и проекто-договора, връчен във френската столица. Мнозинството от посрещачите на официалните гости са предимно от западните български земи и Добруджа. Те се отличават с черните ленти на ръкава и издигнатите траурни знамена. В очите на някои се забелязват и сълзи. В тази тягостна атмосфера Александър Стамболийски произнася кратка реч, останала като оскъден изворов материал за злощастното събитие.

                                                                       Българската делегация за Парижката мирна конференцийя – 1919 г.

“Носим смъртник. Така отговорих на ония, които ме запитаха, щом слязох от трена при софийската гара, какво носим от Париж И наистина на нас се предаде от конференцията в Париж един същински смъртник, който постави целия български народ в траур. Прокто-договорът за мир е един от най-ужасните… От България късат част от Царибродско, част от Босилеградско, част от Струмишко, цяла Македония, цяла Южна Тракия и цяла Добруджа. Нас ни повръщат в по-лошо положение от това, в което сме били преди 40 години”. Пророчески се оказват словата на бъдещия министър-председател, комуто съдбата поднася лош жребий – да подпише позорен мирен договор, въпреки че е бил заклет враг на водената война. След броени дни той ще поеме премиерството на морално унижена, териториално осакатена и стопански разорена държава, каквото от Освобождението до тогава България не е била.
Западните покрайнини са политико-географско понятие, което се появява след Ньойския договор (27 ноември 1919 г.). С него се наименоват земите от Западна България (Царибродско, Босилеградско, Трънско и Кулско). Те се предават по “стратегически съображения” на Кралството на сърби, хървати и словенците (от 1929 г. – Югославия), като наказание за участието на България в Първата световна война срещу Антантата. Тази територия от 1545 кв. км. включва 118 села и два града – Цариброд (дн. Димитровград) и Босилеград. В областта преобладават българите – 54 758 души. Останалото население се състои от 8637 власи, 594 цигани, 127 сърби и др.

Част от историческото землище на българските земи

Прокарването на границата се извършва от педантични съглашенски офицери, включени в международна комисия по изпълнението на Ньойския договор. Те следват сляпо предоставената им карта и разделят близо 25 села. Границата разсича дворове, къщи, махали, гори и дори гробища. Някои попадат в България, други – в Югославия. Разделени са “брат от брата”, “баща от син”. Парадоксален е случаят в с. Бобошево, Кюстендилско, където разделителната линия преминава през олтара на църквата! За щастие “църквата спасява селото” и то остава в границите на България. На 6 и 7 ноември 1920 г. войскови формирования на Белград без да дочакат международната комисия да направи окончателна корекция на границата, окупират западните български земи. По тази причина 8 ноември (през този период тогава се чества Димитровден) е обявен за Ден на Западните покрайнини и ежегодно се отбелязва с траурна процесия в София.
За да се спасят от сръбска асимилация близо десетки хиляди души търсят и намират подслон в пределите на родината-майка. Първоначално те се заселват в Западна България – Белоградчик, Берковица, Перник, Кюстендил. Една значителна част пристига в София, защото тук има по-големите възможности за работа. Столичната община спешно отпуска строителни петна за строеж на къщи в територията на днешния кв. “Белите Брези”, наречен тогава Царибродски квартал. Друга група бежанци е отклонена в северозападната част на столицата в кв. “Надежда”. Тук те смесват и заживяват с по-стари заселници от Пиротско, дошли преди няколко десетилетия в страната. Преселниците навлизат бързо и лесно във всички сфери на цялостния живот в страната. Това се дължи на липсата на етническа, езикова и културна преграда между преселниците и населението в старите предели на България.
По подобие на бежанците от Македония, Тракия и Добруджа, преселниците от Западните покрайнини също учредяват легални сдружения в България. Още на 14 ноември 1920 г. 500 души от Цариброд и околията създават в София Царибродско бежанско дружество “Нишава”. След него са основат дружества на бежанците от Босилеградско, Трънско, Кулско. Всички те са взаимоспомагателни и целта им е да помогнат за устройването на преселниците преди настъпването на зимата. На 8 ноември 1924 г., българите от Западните покрайнини създават в София единна бежанска организация с благотворителен и културно-просветен характер. Тя се ръководи от Върховен комитет. През следващите години преселниците учредяват свои читалища, женски и младежки формации.Тяхната пропагандна дейност е насочена предимно към Обществото на народите. Многобройните писма, петиции и изложения до тази върховна наддържавна институция обаче не носят резултат, защото ОН поддържа статуквото, а с това и интересите на великите сили победителки и техните балкански сателити. През 1933/34 г. официалната статистика отбелязва, че Върховният комитет ръководи 69 дружества с 2800 членове. Усилията на бежанците в пропагандната област са прекъснати след 19 май 1934 г., управляващите в името на българо-югославското разбирателство, разформироват бежанските организации на западнопокраинските българи.

С новата граница се влошават икономическите дейности на жителите в Западните покрайнини. Сривът е най-вече заради прекъснатите транспортни връзки с най-близкия градски център – Кюстендил или пък с Враца, Трън и София. Особено се влошава положението на Босилеград. От възрожденски център, градчето се превръща в затворен малък градец, без перспектива. Босилеградчани и трънчани не могат да работят свободно “дюлгерския” си занаят в Югославия, защото пътят към вътрешността е затворен през зимата от недостъпни планински вериги. В по-изгодно положение са жителите на Царибродско, тъй като за тях е достъпен пазарът в Пирот. Тук обаче техните стоки се конкурират от продукти, изпратени от развитите промишлени центрове – Ниш и Белград.

 

 

 

 

 

 

 

 

                                         Ученици от Iб клас на Царибродската гимназия – 1 май 1915г.

 

Ситуацията вЗападните покрайнини след ноември 1920 г. се утежнява заради желанието на Белград да посърби областта. Българските училища и църкви са закрити, архивите им – унищожени, а учители, свещеници и по-будни жители, под угрозата за физически насилия и убийства, напускат

Царибродчанки в училищния двор – 1940 г.

пределите на областта. Забрана тегне над всички български изяви. В резултат на терора и обезправеното положение, населението подпомага действията на създадената през 1928 г. Вътрешна западнопокраинска революционна организация “Въртоп”. Тя повтаря модела за изграждане и действия на популярната ВМРО, но за разлика от нея, издига като основна цел – освобождение и присъединяване на областта “отново към България”.

През 1934 г. управляващите в София разформироват и тази революционна организация, по подобие на останалите националноосвободителни формации на западнопокраинските българи.
Връщането на Западните покрайнини в държавните граници на България през 1941–1944 г. спира за известно време асимилационните процеси. Периодът обаче е твърде кратък за да има един по-траен положителен ефект. Процесът на насилствена денационализация на българите продължава и след Втората световна война, когато областта отново е предадена на Югославия. Увлечени в симпатиите си към Белград и “делота на Тито” управляващите в София не проявяват интерес към тамошните българи. Нещо повече. Те наблюдават с безразличие асимилаторската политика на Белград и унищожаването на българските исторически и културни паметници. Поради липса на подкрепа от Родината и непреставащия асимилационен натиск на властите, българите в Западните покрайнини са едно от най-онеправданите малцинства в Югославия. Те, за разлика от сънародниците си в Македония по това време, все пак се “радват” на известни “привилегии” – признати са официално за малцинство, в училищата може да се учи български език, съществуват радиопредавания и печатни издания на български. Друг е въпросът, доколко тези права се спазват и защитават от законите на страната. Отговорът на този въпрос е по-скоро отрицателен, защото не е случаен фактът, че под страх от репресии и сега най-будните, най-предприемчиви и най-образовани хора напускат областта. Предизвиканият демографски срив, поощряван от властите, носи негативни последици за развитието на областта. През този период, лишена от “ласките” на Белград, оставена без подкрепа от Родина и от липса на духовни водачи, тя още по-силно се обезбългарява.
След 1989 г. над Западните покрайнини продължава да тегне страхът – национален и политически. Новоучреденият Демократичен съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) по различни обективни и субективни причини не може да се превърне в истински реален фактор, с който да се съобразяват властите и обществото в раздираната от национални конфликти югославска държава. След 1997 г. личностните противоречия в него вземат надмощие и дейността му постепенно замира.
Управляващите среди в София след 1989 г. се опитват да подпомогнат на изстрадалите сънародници в областта. В тази насока през 1993 г. излиза Постановление на Министерския съвет, съгласно което се отпускат ежегодно стипендиин за 30-40 студенти от Западните покрайнини, приети за обучение в български университети. През 1997/8 г., след застъпничество от София, се създават български културно-информационни центрове в Цариброд и Босилеград. Към тях се изпращат книги, копютърна техника, представят се научни и художествени трудове, филми и пр. Расте броят на получилите българско гражданство лица.

 

 
Пощенска марка, издадена през 1941 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

                                                     

Погановският манастир – 2006 г.

 

Засегнатите проблеми са фрагменти от западнопокраинския въпрос. Интересът към българите в областта не бива да бъде кампаниен (на Димитровден, на Коледа или на 24 май), а траен и безусловен. Желателно е българските държавни органи и обществени организации да не работят “на парче”, нито “на пожар”, а да изготвят и отстояват дългогодишна стратегическа програма, облекчаваща съдбата на нашите сънадорници в Западните покрайнини. Като съставна част от българската нация, те с надежда и основание очакват нашата безрезервна подкрепа! Нека да им я дадем!
 

На Шипка всичко [ли] е спокойно!

 

 

На Шипка всичко [ли] е спокойно?

Д-р Александър Гребенаров    

      Делят ни 130 години от подписването на Санстефанския договор. Юбилеят е добър повод да се припомни ситуацията около неговото подписване и последвалите събития до Берлинския конгрес, за да се оцени ролята на Русия за българското освобождение. От една страна, не можем да не благодарим за положените усилия и да не отдадем почит на падналите хиляди жертви – руски войници и офицери в боевете при Шипка, Плевен, Стара Загора, София.., а от друга, да не забравяме и за несвършеното от нея – затормозило НАЧАЛОТО на младата българска държава, поела пътя към Европа с мечтания за реализиране на националния идеал. 

   “Високославната Русия, нашата любезна сестра, като гледаше страданията на народа ни низложений под грубото своеволие на деспотическото турско владичество, жарко желаеше за освобождението на тоя народ. Но сгодният случай още не беше настанал. Обаче в последно време, когато неприятелската злоба съвсем преодоля, когато кръвта на народа ни немилно се проливаше, когато трагическите сърцеразтреперателни събития напълниха българската земя: тогава съчувствителната Русия се разпали с безмерна пламенна съжалителност към своите едноплеменни братя, тогава тя бърже, бърже им [се] притече на помощ. Тя обърса сълзите на хиляди, хиляди плачущи. От Дунава до Пирин и до бреговете на Мала Азия хиляди, хиляди наши братя славят името на Велика Русия…” 
  (Из прошението на разложчани до Николай Николаевич – син на император Николай I и главнокомандващ руските войски на Балканите, изпратено на 2/14 март 1878 г.) 

   На 19 февруари/3 март 1878 г. в малкото и никому неизвестно рибарско селище Сан Стефано (дн. Йешилкьой), намиращо се “на хвърлей място” от Цариград, представителите на Русия и Османската империя отбелязват с предварителен мирен договор края на водената между тях война. Неговите клаузи уреждат взаимоотношенията между двете държави и предлагат проект за промяна на балканското статукво. 
  Съгласно договора в границите на България влизат над 172 000 кв. км. площ и покриват значителна част от нейната етническа територия. Според акта, младата българската държава получава излаз на две морета, а пределите й включват Северна България (без Северна Добруджа и Нишко), Македония (без Солун и Халкидическия полуостров) и Тракия (без Гюмюрджинско и Одринско). Вековната българска мечта е на път да се осъществи. Но уви! Радостта е мимолетна. Великите сили казват “НЕ” на подготвения от граф Николай Игнатиев предварителен договор. 
  Можеше ли Санкт Петербург да удържи извоюваните позиции за България, както за обгрижваната от него Сърбия и други балкански държавици? Отговорът е по-скоро с отрицателен знак, с познати основания – решението е било почти предопределено от предвоенните споразумения с Англия и Австро-Унгария.

                                        

   Къщата в Сан Стефано, в която пратениците на Русия–Николай Игнатиев и Александър Нелидов, заедно с представителите на Османската империя – външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей подписват договора*. 

  В тях Русия е дала предварително съгласие въпросите да се обсъдят от великите сили след завършека на войната на международен форум. Жалко е, че независимо от героичната победа и дадените хиляди жертви в името на славянското добруване, Петербург не съумява да откъсне проектирани части от агонизиращата Османска империя.   Още по-жалкото, че става дума за нашия, БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, който стартира “с орязани криле” като държава. Очевидно е, че придобивките в Кавказ, получаването на Бесарабия, свободното преминаване на Проливите и желаното право за покровителство на балканските народи са твърде големи “хапки” за имперските стремежи на Петербург, за да се прибави към тях и грижата за запазване на Санстефанска България. По това време, (пролетта на 1878 г.), той очевидно не е готов нито икономически, а още по-малко военно, да брани отвоюваните блага от великите сили. А всички те, припознават в лицето на младата българска държава, ширнала се по първоначален проект между Дунава, Черно и Бяло море, и достигаща почти до Адриатика, мощна балканска държава, призвана да защитава в бъдеще интересите на своя благодетел – С. Петербург. И за да премахнат този потенциален мощен руски сателит, те решават да осакатяват трикратно землището на българската държава. За съжаление, в това съдбовно време между Сан Стефано и Берлин липсва сериозна защита или поне опит за противодействие от страна на Русия срещу великите сили. След военния триумф, тя отказва да защити по подобаващ начин надеждите на българите. Нещо повече! Жертва техните национални интереси, за да спаси териториалните си придобивки. На 28 май 1878 г. нейни представители се споразумяват с Англия за ревизия на договора от Сан Стефано, която официално се узаконява в Берлин. 

  Промяната на договора ще предопредели съдбата на българското население, голяма част от което е осъдено да живее и до днес под чужда власт в Македония, Тракия, Добруджа, Нишко. Тази особена руска политика към България продължава и след двете световни войни. Страната не е сред “най-любимите деца” на Москва, независимо от изричаните клетви за “вечна дружба и любов през вековете”. 
  Взаимната история от 1878 г. до днес, продължава да е заредена с много негативи и неизчистени подозрения за “взаимна изневяра”. Затова и не случайно след 1989 г. преобладават тези и анализи с критичен дух към политиката на Русия към България, осъществявана от Сан Стефано и Берлин до Александруполис (Дедеагач) и Козлодуй. Някои от тях имат основания, но други – са плод на политически пристрастия и нестихващи желания “за оригиналност”.
  Всички те ще са отсети, а неверните – от времето ответи, за да не се питат отново бъдещите историци с познатата до болка фраза – дали “На Шипка всичко е спокойно”!

*. снимка: Уикипедия

Илинден и Преображение